Sale 10 off

   Винаги, когато пазаруваш можеш да се възползваш от намаление

                  на всички продукти, дори на вече намалени. 

                       Купуваш повече, плащаш по-малко!

Количка

0 артикула

Категории

А как ние хората възприемаме ароматите?

Доказано е, че много от ароматите могат да успокояват, някои действат стимулиращо, други - отпускащо, трети могат да се свързват с неприятни емоции, но във всички случаи носът ни помни всяка миризма. Механизмът за възприемане на ароматите е общ за всички хора - това е мозъкът, който осъзнава миризмата. Но по какъв начин нашият мозък възприема един мирисен стимул?
В началото е загадка. Близо тридесет години повече от 400 екипа невробиолози се мъчат да обяснят как една миризма се запомня под формата на мисловен образ. Накрая, след повече от 10-годишни лабораторни проучвания, проблемът е решен от американските изследователи Линда Бук и нейния колега Ричард Анел. За това те получават Нобелова награда по медицина за 2004 година. В какво се състои същността на нашата обонятелна система и каква е заслугата на двамата учени? Тази биологична дейност се изпълнява от специализиран дял на нервната ни система. Всеки различен ген кодира свой рецептор със способност да хваща отделна миризма.

Миризмите са одорантни молекули (латинската дума „odor” има две значения: миризма и пара), които се отделят, „изпаряват” от миризливото вещество. Но за да бъдат хванати от рецепторите, тези молекули трябва да отговарят на няколко условия. Да имат големина в пределите от 30 до 300 молекулни тегла (за единица се взема теглото на водорода). Например ванилията има молекулно тегло 152 и мирише, захарта - 342, затова не мирише. Ако молекулите са по-малки, нямат достатъчна повърхност, за да бъдат хванати от рецептора, ако са по-големи, те не се изпаряват от веществото и за нас това вещество е без мирис. Другото необходимо качество на одорантните молекули е да бъдат добре разтворими както във вода, така и в мазнини (липиди). Но възприемането зависи и от строежа на молекулата. Тя трябва да има на повърхността си определени места, които да могат да „пасват” на рецептора, образно казано, както щепсел в контакт. Нобелистите разкриват още един интересен факт: докато един рецептор може да захване само един вид мирисна молекула, то последната може да „пасне” с различни рецептори. С други думи, тя притежава пластичност, способност да се нагаждат към различните рецептори. На тази база е изградена способността ни, ако и да разполагаме с ограничен брой рецептори, да улавяме хиляди миризми. Kато че ли природата е предвидила, че ще дойде време, когато човекът ще започне да създава по изкуствен начин миризми много повече от естествените и е моделирала тази особеност на взаимодействие на ограничения брой естествени рецептори с безчет мирисни молекули. При свързването на одорантната молекула с рецепторната настъпва каскада от химически процеси, които ние опростено ще наречем поява на електрически импулс, който по нервната нишка ще стигне до ядрото на луковицата. В резултат ние ще я асоциираме като мисловно-образна информация. Оттук тази информация се предава на специализираните мозъчни клетки, които ще я анализират и осмислят и независимо дали е приятна или неприятна, ще я съхранят, като я поставят на определеното за тази цел място в олфакторната „картотека”. Ако миризмата постъпва за първи път, ще й бъде определена отделна „касетка”, ако вече е позната, ще бъде прибавена към подобните, дошли по-рано. В продължение на целия ни живот в собствения ни мозък ще бъде съставен и съхранен един обемист „каталог” от миризми. Всеки обонятелен образ е наш, собствен, свързан с нашия житейски опит. Макар че биологично се раждаме с едни и същи „апарати” на обонянието, ние не отговаряме по един и същ начин на даден мирисен стимул. Предполага се, че само половината от гените са общи за хората. Един феномен, наречен полиморфизъм, който генетиците приписват на естествената селекция. Така че миризмата е една абсолютна собственост на отделния индивид, който я възприема. През 70-80-те години на миналия век изследователите създават „изкуствени носове”, електронни апарати за откриване на опасни за човека молекули. Да се говори за носове е малко преувеличено, защото в действителност тук се касае за физико-химични прихващачи, способни да разкриват само химични композиции, определени предварително. Тези прихващачи са свързани в една система за разпознаваща информация. Те са пригодени по-специално за научна работа и за качествен контрол в индустрията. Например при производството на кафе те са способни да откриват плесенясалите и гниещи зърна, в риболова определят доколко рибата е прясна, в съдебната криминология за установяване преди колко дни е настъпила смъртта, в разкриване на бойни мини и други експлозиви. Най-чести срещи с изкуствените носове имат шофьорите, подлагани на проверка за употреба на алкохол. Изкуствените носове са способни да анализират различни проби: течни, твърди, газообразни. Но те отстъпват пред естествения нос, защото са строго ограничени. Те са неуморими, но в противовес твърде чувствителни на температура, на влажност, с времето на изхабяване и трябва да бъдат редовно коригирани. Всяка година на пазара излизат над 400 нови парфюма благодарение на съвременните химични и парфюмерийни технологии за изкуственото синтезиране на мирисни молекули. Над 260 предприятия, групирани в корпорации, произвеждат парфюмерийни продукти в постоянна надпревара да синтезират и лицензират все по-модерни и по-ефективни. Това, което поражда, от една страна, жестока конкуренция, а от друга, стимул за непрекъснат прогрес.